Sunday, September 17, 2006

Да се запознаем


Здравейте,
Радвам се, че посетихте моята лична страница. Не зная с какво съм предизвикала вниманието Ви, но предполагам, че търсите информация за моята личност.
Родена съм през миналия век в силистренското село Окорш и принадлежа към рода Петкови. Помня разказите на моята прабаба Мита /племенница на Димитър Петков/, че над рода ни тегне проклятие-проклятието над Петковия род!
Това е единственият род в България, който дава трима известни политици. Над тях като че ли тегне черна прокоба, защото първо е убит бащата Димитър Петков (1907 г.), след това двамата му сина - Петко Д. Петков (1924 г.) и Никола Д. Петков (1947 г.). Двамата са погребани един до друг в Централните софийски гробища, редом до могилата на Стефан Стамболов, близък приятел на Димитър Петков. А гробът на Н. Петков и досега е неизвестен.
От историята на рода ни знам,че Димитър Петков имал шест братя и сестри, а аз съм праправнучка на сестра му Каля. Като предпоследно дете в голямото семейство на дядо Петко Николов-Келеша от с. Башкьой (сега Николае Бълческу, Румъния) той нямал възможност да учи. Дядо Петко го пратил да чиракува в Тулча и заради това не успял да завърши и втори клас. За такива хора като Димитър Петков днес казваме, че са „selfmadе men“, т. е. сами са постигнали всичко в живота, с изключително трудолюбие и упоритост. Той се опитал да получи образование в Одеса. Върнал се в Румъния и още юноша се включил в Сръбско-турската война (1876 г.) в четата на Панайот Хитов. От румънския период датира приятелството му със Стефан Стамболов. Щом избухва Руско-турската освободителна война, веднага се записал доброволец. В боевете за Шипка загубил едната си ръка, заради което получил прозвището Чолака. По време на военната кампания съдбата го срещнала с руския император Александър II, който лично го наградил с орден за храброст. След Освобождението Димитър Петков влязъл в политиката чрез... журналистиката. Той станал популярен с остро подигравателните си статии в издавания от него в. „Свирка“, заради които влязал и в затвора. По време на управлението на Стефан Стамболов е избран за кмет на София (1888-1893). Изключително енергичен и инициативен, той не се поколебал да използва твърда ръка, за да придобие столицата европейски облик. Въпреки избухналите спонтанни бунтове, наредил да се съборят стари схлупени къщи и няколко църкви, за да се освободи място за улици, булеварди и площади. Именно заради това повечето от рода ни вярват, че черната прокоба над семейството не е случайна. За петгодишния му мандат са построени Лъвов и Орлов мост, градът е разделен на 5 района, назначил чиновници за чистота и лично съдействал да бъде завършен проточилият се с години строеж на паметника на Васил Левски. Противниците на Димитър Петков обаче го упрекнали, че докато е бил кмет, използвал служебното си положение, за да закупи изгодно имоти и да построи няколко къщи. Обвиненията в корупция обаче не се доказали. Като министър-председател (1906-1907) Димитър Петков влизъл в историята с това, че затворил университета след освиркването на княз Фердинанд от студентите. Убит е на 49 години на бул. „Цар Освободител“.
Димитър Петков е бил женен за Екатерина Ризова, сестра на неговия приятел Димитър Ризов, известен деец на македонското движение. Едно след друго им се родили четири деца (първото умира) - Софка, Петко и Никола, но бракът им не бил сполучлив. Развел се, което за времето си било доста скандален факт. По време на гостуването в родното село на баба ми Башкьой /Румъния/, Димитър Петков довел двамата си сина Петко и Никола. Заедно с целия род се снимали, а майка ми е наследила родовите снимки. На една от тях прабаба ми Мита е снимана с Петко и Никола.Те са били на 14-15 години, с костюми и папионки, а тя със селския сукман-контрастна и ефектна ретро снимка.
Големият син на Димитър Петков - Петко - е бил на 15 години, когато убиват баща му. Петко Д. Петков следвал правни науки в Сорбоната, но прекъснал, за да вземе участие в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Служил в Първа софийска бригада и е единственият награждаван пет пъти с орден за храброст. По време на преговорите за примирие в Солун и за мир в Ньой е бил преводач от френски език. Чуждите генерали го нарочили за французин заради перфектното му познание на езика. След войните Александър Стамболийски забелязал способностите му и дипломатическите качества и го назначил за първи секретар на легацията ни в Париж, а после във външно министерство. Предвид тежкото материално положение на страната ни Петко Д. Петков продал фамилната къща на ул. „Раковски“ 66 в София, за да ремонтира легацията. Оженил се за Ирина Миркович. Родило им се едно момче, което починало твърде рано.След убийството на земеделския водач през 1923 г. Петко Д. Петков се очертал като водеща фигура в БЗНС и става депутат. Неговата най-известна публична изява е била през 1924 г., когато от трибуната на Народното събрание развял кървавите ризи на сдружените земеделци, инквизирани в Сливнишките казарми и се провикнал: „Вие сте убийци!“ Малко след това е бил застрелян на ул. „Московска“. Неговият по-малък брат Никола Д. Петков завършил право в Париж. Той също наследил острото журналистическо перо на баща си Д. Петков и сътрудничил във в. „Земеделско знаме“. Издигнал се до заместник-председателския пост в БЗНС „Ал. Стамболийски“ („Пладне“). През 1938 г. е бил изхвърлен от парламента за антифашистка дейност. Той е един от създателите на Отечествения фронт и влязъл като зам. министър-председател без портфейл в първото отечественофронтовско правителство след 9 септември 1944 г. По-късно застанал начело на опозицията в България. Арестуван е направо в заседателната зала на Народното събрание и е осъден на смърт от Народния съд през 1947 г. Не е бил женен и единствено сестра им Софка оставя наследник и това е Димитър Краварев Петков (Дими), син от първия й брак. Той завършил средното си образование в Париж, после учил дипломация и работил в Министерство на външните работи. След 1944 г. е бил уволнен, а през 1950 г. емигрирал през Югославия за Пaриж. После заминал за САЩ, където починал, без да остави наследници.
Историята на моята прабаба Мита /племенница на Д.Петков/ заслужава също да бъде разказана.
Тя е родена в с. Башкьой (сега Николае Бълческу, Румъния) и е едно от петте деца на Каля- дъщеря на дядо Петко Николов и по-голяма сестра на Димитър Петков.
Дядо Петко бил известен сред съселяните си с прякора „Келеш Петко”, който се пренася и над неговите деца, внуци и правнуци. За произхода на прякора „Келеш” баба Мита разказваше:
При среща с Митхад паша край с. Башкьой по повод спор за нива между башкьойци и татари, живеещи в съседно село, дядо Петко бил поканен от пашата да се качи във файтона и да обясни за какво спорят.Тогава между другото дядо Петко се оплакал за тежкото положение на съселяните си и искал да бъдат намалени изискуемите от тях храни за издържане на турската армия.Тогава едно от заптиетата го изругало и му казало: „Млъкни, бе, келеш!” Тази случка донесла прозвището на рода ни-Келешите. И до ден днешен старите хора в село казват на майка ми Келешка Марийка.
Прабаба Мита се задомила на 19 годишна възраст с дядо Ради-младеж от бедно башкьойско семейство. Първо им се родила дъщеричка-Ивана, а две години по-късно син-Марин /моят дядо/.Той бил на няколко месеца, когато дядо Ради бил мобилизиран в румънската армия.
Както знаете, Южна Добруджа е била част от независимото Княжество България от времето на Освобождението на България от турско робство през 1878 г. до Балканските войни. След като България губи Втората Балканска война, Южна Добруджа е присъединена към Румъния след подписания през 1913 г. Букурещки договор. Румъния управлява тази територия до 1940 г. и така дядо Ради бил принуден да служи в румънската армия.
На 1-ви септември 1916г, България обявява война на Румъния. Трета Българската армия навлиза в Добруджа. В полка, разположенен близо до Тутракан, по това време е бил братовчеда на баба Мита-Петко Д.Петков.Така съдбата е изправила двама българи –роднини да бъдат противници на бойното поле. Дядо Ради дезертирал от румънската армия и дълго време се укривал из дунавските блата. Скитал по пътища, преспивал по хамбарите, добри хора му давали храни и дрехи. След няколко години обаче румънските власти го хванали и го осъдили на затвор.
В с.Башкьой дошла вест, че Ради –на Келешка Мита мъжа, бил убит от българските войници край Тутракан. Тогава майката на дядо Ради казала на баба Мита: „Хайде, Мито, иди си при майка си. Млада си, друг мъж ще си намериш. Ради се спомина, ама ти друг трябва да намериш, че тези две малки деца няма кой да ги отгледа. Ние сме бедни, не можем зестра да им дадем.”
И баба Мита си взела двете торби с дрешките на децата и се върнала при майка си-баба Каля. Баба Каля написала писмо на племенника си Петко Д.Петков за смъртта на Ради, за Мита и двете й деца. Той предложил на баба Мита да вземе децата, да се премести в София и да се установят при него. Но баба Мита отказала и останала да живее в с.Башкьой. На свой ред Петко Д. Петков предприел издирване на информация за Ради по дипломатически път и от румънските власти разбрал, че Ради бил в затвор в близост до Добрич и Варна /по това време територията била под румънска власт/. Когато Петко писал на баба Мита, че мъжът й бил жив и е осъден за дезертьорство от румънската армия, тя му отговорила с писмо и приложила към него писмо до дядо Ради и го умолявала да намери начин писмото й да стигне до него. За нещастие Петко Д.Петков бил застрелян на 12 юни 1924 г. и писмото й не успяло да стигне до Ради.
Тя не посмяла да пише на дядо Ради, защото се страхувала от репресии от румънските власти. След убийството на Петко загубила надежда за помощ и от България. Грижела се за децата си и разчитала на помощта на големия род Петкови.Така се изнизали годините до 1940г., когато е подписана Крайовската спогодба и България си връща Южна Добруджа. Това става срещу ангажимент за изселване на българите от Северна Добруджа. През 1941г. баба Мита и всички от рода Петкови от с.Башкьой, Бабадаг и околните села били натоварени на шлеп, прехвърлени през река Дунава и изселени в силистренските села.Оставили къщи, животни, ниви с реколта и само с няколко торби лични вещи пристигнали в с.Окорш. Тази участ сполетяла и рода на баща ми.Той е бил на 3 години, когато дядо Георги и баба Николина /нося нейното име/ напуснали родната си къща в с. Каталой /Тулчанско/и се озовали в с.Окорш.
Но да ви разкажа за дядо Ради. След като била подписана Крайовската спогодба дядо Ради бил освободен от затвора и тръгнал да дири из Северна Добруджа преселниците от Башкьой. Скитал от село на село, разпитвал хората и се надявал да намери роднини. Случило се така, че замръкнал на пътя сред нивите и заваляло дъжд. Нямало къде да се подслони и в далечината видял мъждукащи светлини. Събрал сили и стигнал до покрайнините на едно село. Видял малък порутен хан и почукал на вратата. Отворила му ханджийката и той помолил за подслон и малко храна. Тя му казала, че не може да го подслони, защото на следващия ден правела сватба на дъщеря си и къщата била пълна със сватбари. Но се смилила над него, бил слаб и дрипав, настанила го в обора и му дала сухи дрехи. След това му казала да влезе в хана, за да му сложи да похапне. Когато влязъл, дядо Ради седнал на една маса в ъгъла. Имало доста мъже, но никой не го заговарял. По едно време забелязал как един възрастен мъж вторачил поглед в него. Дълго време го оглеждал и накрая седнал при него и го запитал: „Ради, ти ли си?” Човекът бил от Петковия род и помнел Ради от свадбата на баба Мита. С треперещ глас разказал, че Мита била през няколко къщи от хана и че утре в този хан ще бъде свадбата на...Марин –сина му, който се женел за дъщерята на ханджийката. Човекът извикал един от младежите, които били на съседната маса и му заръчал: „Тичай у Митини и кажи, че Ради си е дошъл!”
Така след 25 години раздяла, баба Мита и дядо Ради се събрали вечерта преди сватбата на сина им Марин с Неда-ханджийската дъщеря. Съдбата ги е разделила, когато дядо ми Марин е бил бебе на 4 месеца, и ги е събрала заедно да изживеят едно от най-вълнуващите събития в живота -сватбата на сина им. Година по-късно се ражда майка ми Марийка, а след това и вуйчо ми Ради. Той носи името на дядо Ради, но като че ли заедно с името наследи и житейските му трудности. Вуйчо ми Ради почина през май 2006г. от лекарска немърливост и безхаберие в линейката по пътя Дулово-Силистра. Мога отговорно да заява, че той е поредната жертва в рода ни, убит от съвременния враг на българина –т.н. „здравна реформа”.
Поради роднинството ни с Никола Петков и активната му опозиционна дейност, много от нашите роднини са били репресирани и преследвани. Баща ми не е бил допуснат да учи във висшето училище в Русе, защото бил „внук на кулак и зет на Келешите”-така пишело в характеристиката му, която кмета на с.Окорш изпратил до училището. Майка ми е учила само до 7 клас и на 19 години ме е родила. Вуйчо ми Ради е имал желание да учи ветеринарство в Плевен, но родовата обремененост с рода Петкови възпрепятствала реализацията на мечтите.
Нашият род Петкови е много голям, пуснал е здрави корени в България. Днес повечето от възрастните ми роднини живеят в селата Окорш, Грънчарово и Межден. Много от братовчедите ми се пръснаха по градовете –Русе, София, Добрич, Силистра, а някои от тях са вече в САЩ, Холандия и др.
Детстовото ми премина в търсене на отговор на един въпрос-защо понякога бабите и дядовците ми си говореха и оживено спореха на румънски или ме гонеха от стаята, когато се коментираше нещо за роднините ни. Но тогава бях малка и не знаех нищо за опозиционната дейност и публицистиката на братята Петкови, за земеделците от партията БЗНС ”Никола Петков”, за Дими Краварев-Петков, за д-р Г.М. Димитров и др.
Отговорът го намерих едва през това лято в книгата на Жеко Попов „Убити заради идеите си”. Когато с майка ми премествахме личните вещи на починалия ми вуйчо Ради, в ръцете ми попадна книгата и разлиствайки я, в очите ми се заби текста от подзаглавието „Политическият възход и житейското крушение на фамилия Петкови” . Попитах майка ми, каква е тази книга и тя ми разказа, че миналата година е имало сбирка на роднините ни на нея била представена тази книга. Решили с вуйчо ми да я купят, защото в нея имало публикувани снимки, идентични с тези, които са ни наследство от Баба Мита.
Вуйчо ми взел книгата първи да я прочете, но смъртта му попречи да я довърши. Майка ми също не знаеше подробностите от живота на видните ни роднини, но винаги е знаела, че има неща, за които не трябва да се говори.
За да ни предпазят и да си спестят неприятности, пред нас се е говорило на румънски именно за тези неща. А и баба Мита в спомените си разказваше за чичо си Д.Петков и братовчедите си Никола и Петко, че „ били големи хора” и никакви подробности не споменаваше.
Така минаха детските ми години, хората в село ме знаеха като внучката на Марин Келеша. Понякога съм чувала роднини да спорят на кого съм се метнала /приличала/-на башкьойци /рода на майка ми/ или на каталойци /рода на баща ми/. Събитията в живота ми през последните години може би дават отговор на този въпрос. Но нека да се върна пак в детството си...
До шести клас учих в селското училище. Имам спомени от есенните бригади, когато изкарваха цялото училище да берем царевица и домати. Сутринта ни качваха в камиони и ни откарваха на нивата, а вечер идваха да ни приберат.
В училище не бях отличничка, друго ме влечеше-спорта. В селското училище имаше един учител по химия , биология и физкултура-Стефан Панчев. Той направи и първото игрище в Добруджа с осветление.Още на втората година трите волейболни детски отбора станаха окръжни първенци. Този спортен успех завладя цялото село и ние, хлапетиите, замечтахме как ще станем и ние шампиони. Стефан Панчев запали спортния огън в Окорш, а по–късно като треньор изведе женския ни волейболен отбор до 8-о място на световното първенство в Германия и така стана най-успешният ни треньор при жените.
Един ден у дома дойдоха двама приятели на вуйчо ми /той беше най-добрия футболист в селото/ и предложиха на баща ми да ме запише в спортното училище в Силистра и да тренирам баскетбол. Бях най-високата в класа и...най -палавата. Само като чух какво предлагат на баща ми, буквално щях да изгоря от желание.Майка ми и баба ми бяха твърдо против-малка съм била, а и спорта било ден до пладне. Но накрая се съгласиха, изпратиха ме със страх и сълзи в „големия град”.
И така се озовах на баскетболната площадка близо до дунавската градина- с китайски кецове и синя тениска „Доростол”. Първата ми треньорка беше Мариана Абрашева, а след това тренирах при Николов и Бояджиев. Бях в осми клас, когато ме включиха в отбора на девойките старша възраст и така попаднах при „каките” Росица и Пенка. Всяка събота имахме мачове като дублиращ отбор на жените, които бяха в А група. Пътувахме из страната-Пловдив, Перник, София, Правец. Незабравим спомен имам от мача с „Левски-Спартак”, когато треньора ме пусна да играя в отбора на жените и трябваше да играя пресова защита на Петкана Макавеева. Тя беше националка, една от най-добрите и самото име ме гипсира. Изпитвах огромен страх и притеснение, направих много грешни подавания, с една дума-изложих се. Тогава треньорът ме изкара от игра и ми заби два шамара-треньорска терапия. Тогава осъзнах, че страхът и вината са единствените врагове на човека, че никога не трябва да се кланям на имена и всеки един неуспех е крачка към успеха.
Завърших основно образование в ОУ „ Отец Паисий” и се записах в техникума по механотехника „В. Комаров” . Никога не съм си мечтала да работя на струг или да правя заварки, но понеже в механотехникума имаше добър баскетболен отбор /моите по-големи съотборнички/ реших, че трябва да съм с тях. Така се озовах в един клас с 28 момчета.Първата година бях като на разузнаване-озъртах се, ослушвах се и като не ме забелязваше учителя-тичах на двора да играя баскетбол с големите. Имаше една много комична ситуация: имахме практика „Леярство” и понеже нямаше какво да леем, аз се изнизах от леярната и отидох на игрището. След около десетина минутки един съученик дойде при мен и ми каза: „Другарят Дянков каза да отидеш до инструменталната, да вземеш вагрянката и да му я занесеш”. И аз отидох, но в инструменталната нямаше никой. Влязох смело при учителя и му заявих „Другарю Дянков, инструменталната е затворена и не можах да взема вагрянката!” Тогава всички започнаха да се кискат, а учителят ме привика по-наблизо и пожела да повторя думите си. Аз пак си казах това, което бях установила-че не можах да взема вагрянката....И тогава настана един невероятен смях. Всички се смееха, а аз не разбирах какво е това смешното нещо, което така ги весели. Стоях онемяла и учудена.И може би учителя разбра, че нищо не схващам и през сълзи от смях ми обясни, че вагрянката било ей онази голяма пещ, в която се топи метала. От тази история разбрах, че неинформираният човек е най-лесно уязвим. Шегата на моите съученици беше чудесен житейски урок-когато човек предприема действия, трябва да разполага с максимум информация .
За сега ще прекратя разказа си и при наличие на свободно време ще го продължа. До скоро!

3 Comments:

At 4:48 AM, Blogger ivo said...

здравейте,казвам се ивайло коларов любител-родоизследовател.нейде прочетох че родът на димитър петков е от село ичме сега стефан караджово ямболско и е в родство със родът на караджата.аз притежавам около 30 родословни таблици със членове и потомците на родът накараджата и продължавам да издирвам всякаква информация.ако е вярно за родството ви моля за контакт с вас .мой дом тел : 0518 / 4-33-47.бъдете здрава.коларов

 
At 4:51 AM, Blogger ivo said...

дали има потомци по пряка мъжка линия по братя или чичовци на димитър петков за да се направи научно изследване , днк тест , и се установи категорически дали петкови са част от родът узун николови от село ичме от който род е бащата на караджата.

 
At 11:36 AM, Blogger Genadi said...

Аз съм от Сивковия род от Стралджа.В Окорш имам роднини.От там е и полковник от запаса Атанас Йорданов Сивков .Живее във Варна Според предание Димитър Петков е от Сивковия род,но аз не зная точното родословие.Можем да опитаме да го установим.телефона ми е 0895351126 Генчо Иванов Генов от град Стралджа Ямболско улица Хемус 5 вход А АП.4 Имам блог за Сивковия род за влизане в блога sivkovrod.blogspot.com

 

Post a Comment

<< Home